Докосване: май 2008

Попаднах на тази прекрасна статия тук.
Приятно четене.

Когато тъмата се спусне, тогава очите започват да виждат*

ЗА ПЪРВИ ПЪТ се срещнах с него преди двадесет години. Трябва да призная, че бях доста смутен - ако се занимавате с типография и дизайн, това е все едно католик да се срещне с папата. Десет минути по-късно, след като бе разгледал работата ми, той каза: "Всичко, което правиш, е боклук". Първоначално се почувствах оскърбен, след това ядосан, така че отговорих: "Дайте ми 50 години и ще стана по-добър от вас". Той се засмя и каза: "Точно такава нагласа трябва да имаш, но побързай - вече съм на шестдесет".

През следващите няколко години - със самочувствието на млад и амбициозен ученик - му изпращах мостри на това, което правех. Той никога не отговаряше. Един ден обаче се обади по телефона и каза: "Хайде да се видим на вечеря!". Тази вечеря се оказа тъжно събитие за мен. Като начало в продължение на един час той говори само за моите грешки. Обясняваше как трябва да се правят нещата, излагаше ми добри примери един след друг. Говореше без прекъсване. Изреди ми куп имена и ми посочи какво да чета, за да се науча, да стана по-добър. В този миг си дадох сметка, че той е загрижен. Отделя ми това време и иска да ме научи на нещо. Въпросната вечеря продължи пет часа.

Той е човек без всякакви компромиси. Нещата за него са или добри, или лоши. Всичко по средата е автоматично лошо. Има печатници, които отказват да работят с него, защото се налага да препечатват по толкова много пъти, че постоянно излизат на загуба. Когато публикува своето първо издание на годишника Compass 1993, той стига до книжарниците през ноември, но годината вече е 1995. Качеството никога не бърза. Освен това е човек с почти пълни познания по типография и история на дизайна. Не разполага с адресник - носи 400 телефонни номера единствено в паметта си. Говори за важността на това да се работи анонимно. Нарича цяло едно ново поколение от европейски дизайнери TV-babies. Мисията му е да разберем, че важно е печатното слово, посланието, а не ние. Медията не е посланието. Посланието е посланието. Ако стремежът ти е да изразиш себе си, тогава по-добре започни да изработваш глинени делви.

Всеки път, когато се срещахме, ние - или най-вече той - разговаряхме в продължение на часове. Започвахме например от величието на типографията от 20. век, преминавахме през това как всяко поколение трябва само да се учи и да придобива знания отново и отново, а свършвахме с това кой е най-добрият вид портвайн. В пътешествията на своя ум той можеше да се спира на теми като тази, че
никой днес не разбира как се прави чаша кафе или че някои елементи на ренесансовото изкуство са тотално надценени. Понякога говореше за себе си, за своето детство. Той има съвсем обикновен произход. Спомняше си тишината. Своята собствена тишина - почти винаги беше сам. Той има тежка форма на дислексия. Завършил училище само защото развил почти съвършена визуална памет. Можел да "фотографира" дълги текстове и след това да ги изписва. Веднъж, когато бил четиринадесетгодишен, запаметил едно есе за Селма Ла-герльоф**, написано от някакъв доктор по литература, и го написал като свое. Смее се и казва: "Получих четворка". На петнадесетгодишна възраст все още не познавал цялата азбука. Споделя, че му се е наложило да извърви много дълъг път, докато стигне дотук.

Учих при него в продължение на година. В тези сесии научих повече, отколкото съм научил в което и да било учебно заведение. Той твърди, че човек трябва винаги да се стреми да задава точните въпроси. Именно въпросите са важни - ако искаш да стигнеш до точните отговори.

Последния път, когато се срещнах с него, го попитах кой е най-важният въпрос - за всички нас. Въпрос, който сам да представлява отговор. Той отговори: "Как да станем по-добри".■

Минаха четири много приятни дни - организирани, стегнати, такива, в които имам време за всичко и преди да заспя се чувствам удовлетворена от свършеното...

А днес е Гергьовден. По традиция както знаем се коли агне, пече се и се изяжда :D
Но да речем, че в моето семейство нещата са по - иначе, поради простата причина, че имаме фурна вкъщи. Мъжете стават още в три през нощта, идват и комшиите, които ще си пекат агнетата и започват да опалват фурната. Към 9.30 вече са опалили фурната така, че е достигната темепература, способна да разтопи стъкло. Донасят агнената... всяко е украсено с цветя... кое от кое по-красиви.
Фурната се запечатва и след 2-3 часа идват цели фамилии, за да присъстват на изваждането на агънцата. И ср разнася една чудна, вкусна миризма из цялото село.
Специално за този празник си идват децата, всички са усмихнати, весели...

Ето го и нашето агъцне

Доверете ми се, беше много вкусно! :D

Следобед имаме и събор... сергии с играчки, стрелбище, сладолед, борба с ентусизирани младежи-някой професионалисти, дошли от различни кътчета на страната, други - просто аматьори, участващи за шоуто... но пък струва си да се пробваш за награда-овца, агне, петел... :D:D:D

Обожавам захарен памук и като цяло имам възможност да ям такъв само на Гергьовден, така че не пропуснах и тази година... даже цели два опатках.. :D

Хапнахме ( повече от необходимото!) , пийнахме... и с Веско се видяхме...

Хубаво нещо са празниците -енергозахранващи, освежаващи... :))