Отдавна не бях чела поезия. Попаднах на стихосбирката на Михаил Белчев днес и си я взех. Негови са текстовете на едни от най-известните български песни. ( Е, естествено вече тия песни далеч не са толкова познати на днешната младеж.. що ли да ги слушат, но както и да е)
Ето какво си харесах:
Парафраза
Бях такъв, какъвто се оказвам
днес, след сто години самота.
От цигарите не се отказвам.
Възрастта ми си личи едва.
Още мога да се влюбвам денем
и да пея мога "на ухо".
За жена си аз съм тежко бреме,
но за чуждите-добре дошло.
Мисля си дали не ми се сърди,
че и днес не съм си у дома,
та да няма по кого да хвърли
чаша и измислена вина.
Близки нямам и затуй се скитам
цял живот със песен и със стих.
Може би не ми е лесно
да съм скромен, че и тих.
Затова брада ще пусна вече,
ще си купя даже колело
и ще тръгна много надалече,
чак навътре в земното кълбо.
Може би ще се въртя безкрайно.
Може да му стана даже ос.
Но това не е така досадно,
както пред жена да бъдеш бос.
Пясъчен часовник
В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах
"Само теб обичам!"
Сега се давят думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лятото
на клада от бездушие,
а времето тече спокойно тук.
Пак ще се прегърнем
Мен ми стига.
Ти си тук.
Имаш още мойто рамо.
Стига ми, че без звук
пак се прегръщаме
Тичат, блъскат се в нас
думи, погледи.
Никой и днес не разбра
как сега се завръщаме.
Колко улици с теб извървяхме
под небе и липи
пак да се намерим
пак да се прегърнем
завинаги.
Как един без друг сме живяли
в този свят от бетон и стъкло,
мъдър свят,
в който всеки със вик се е раждал
и очаква до днес любовта си.
Мен ми стига.
Ти си тук.
Имаш още мойто рамо.
Стига ми, че без звук
пак се прегръщаме
Вместо отговор
Приятел си-приятел ще останеш.
И да не искаш, пак ще си до мен.
Вземи сина ми на ръце - попей му.
Така ще се почувстваш по-добре.
Недей със всяка остра дума моя,
написана, ти знаеш, от сърце,
да се прегръщаш, сякаш е триона,
измислен, да ни раздели на две.
Какво ли с теб в живота не делихме?
И бира, песни, рани и жени?
Години имаше, без да се видим,
но бяхме и приятели сме си.
Приятелю, не ме зачерквай още!
Ще яхнем с теб пак белите коне.
Към "Ариана" ще препуснем нощем -
снегът на спомена вали поне.
Обаче там ни очаква вече
един-единствен кораб осветен,
на палубата в центъра на София
с теб като Ботев да се закълнем.
Синът ми ще ни чака отдалече,
спокоен, че баща му е с човек.
Приятел си - приятел ще останеш.
И да не искаш, пак ще си до мен.
