Рози...

Има едно букетче рози, което отдавна увяхна, но ми е жал да го хвърля.
Бяха толкова красиви - нежно розови, с голям цвят, даже миришеха... Съвършенни рози. И бодли имаха. И сега ги имаха. Останаха само дръжки, повяхнал цвят и бодли. Само дръжките и бодлите останаха същите.
Ще ги пазя колкото може по-дълго.
Не може да хвърляме нещо в боклука, просто когато се наситим да му се наслаждаваме. Да се радваме на общоприетата красота и да ни домързява да отворим по-широко очи и за онази, другата красота, за която трябва малко да се взреш, за да я видиш. Но видиш ли я... видиш ли я ти става хубаво, не се чувстваш използвач, издухал се в носната кърпа и захвърлил я, след еднократната и употреба.

Та позамислих се... Нали розите са кралиците на цветята ( може и да не е така, но така си ги представям аз нещата в моята глава ). та... Ако една жена на младини е била красива, ама истински красива, а не по онзи посредствен и фалшив начин, не хартиени, не рози от плат, нито от метал. Не! Говоря за онези рози, които едвам докосваш с върха на пръстите си, защото те е страх да не зацапаш красотата им, да не повехнат под мръсните ти ръце.. Тези рози винаги остават Рози с величественото и чувствено излъчване като на нещо докоснато от Бога.