Прекрасно е, когато докато четеш една книга, видиш себе си в някой ред, герой, когато мислите ти се сливат с авторовите и ясно изразяват емоциите ти...
"Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че действителният свят беше много по-широк и богат от мечтите. Сега Ирина искаше само едно: след като завърши факултета, да остане на научна работа в него. Привличаха я клиниките, чистата и бяла престилка, лъскавината на микроскопа, дългите редици от медицински списания в библиотеката. Привличаха я спокойният и трезвен живот, умственото общуване с колегите, тяхната радост на труда...
Но дали беше достатъчно всичко това? Тя усети изведнъж, че все пак нещо и липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогонваше съзнателно, за да не я върне към миналото. Ирина го усети внезапно и бурно. Това не бе вече Борис, а само вълнението, което изпитваше от него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той."
...
"Ти си загубил последното нещо отпреди: увереността, че те обичам."
...
"Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си, какво в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отово. Дори начинът, по който почнаха, бе същият. Навярно тази вечер Борис щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използува хората, без да ги разбира!... "
...
"Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към тази гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел."
...
"- Не любовта, а чувството за самотност и страх те тикат отново към мене... И може би си уверен, че аз няма да се противя... "
0 коментара:
Публикуване на коментар