от книжката от Светльо :)
Иначе са на Божана Апостолова де..
Та ето какво си харесах:
"Нищо ми няма, всичко ми е наред..."
чувам гласа си от дъно на бездна.
А душата ми, Господи, като бучица лед
в питието на мрака се топи... И изчезва.
---
Ще дочакаме ли?
Характерът е съдба.
За да се срещнат съдбите ни,
трябва да изтече още,
още много вода -
да заобли камъчето,
онова бялото,
на дъното на душата ми,
дето вчера те убоде по стъпалото.
А аз прокървих отвътре.
---И накъде?
Сама и обща в себе си живея.
От себе си изтичам и се вливам
в пороя на деня, където всичко
за мен отдавна е удавило представите
за нещо хубаво.
Училище за глухонеми е душата ми.
Там всеки ден
се уморявам от мимични жестове
и все по-рядко себе си разбирам.
Дали защото
думите са абортирали от смисъл,
или защото смисълът е абортирал от човека?
Не знам. Но подозирам,
че представата ни за човечност е ограбена.
Така че нищото е мярката на мойто можене.
А имането е платената ми съвест
на цивилизования мой живот,
че и нататък-
отвъд израстъците изкусителни на мисълта ми,
отвъд измислените блудства с идеала...
Но ето... Дори и сутрешната ми закуска пак е болка.
И сякаш губи смисъл всякакво завръщане
към себе си,
към себе си,
към себе си.
Есенно почистване
Разтребих много внимателно
къщата на душата си:
изхвърлих ненужните вещи,
уморени от употреба,
запокитих
вехториите, дето затлачват
свежестта на пространството -
комплексарските си прищевки,
модерните си домогвания,
безсилието на суетата...
После дума по дума
събрах образа в едно изречение.
И преди да сложа точка,
чух сърцето си:
"На една възглавница да остареем."
0 коментара:
Публикуване на коментар