"Не, недей да ми припомняш..."

И времето си минава.. и срещаш нови хора, и губиш старите, добрите приятели..
Онези.. добрите, стари приятели, с които си споделил безброй незабравими моменти.. изведнъж се изпаряват. И искаш да протегнеш ръка и да ги уловиш, а в следващия момент разбираш, че вече няма какво да хванеш.


А Песента е велика.
"не недей да ми припомняш, не недей да ме поглеждаш... тъй отчаяно и нежно, не.. както преди"

Времето си лети в своя бърз полет, а ние.. ние забравяме един за друг и спираме да се търсим и...
"виж очите ни -
колко уморени са."


Утехата е, че знаеш, че знаеш ( или поне се надяваш), че и те да тъжът за теб.. и въпреки всичко, да останеш в сърцата им. И думите, не са били напразно. Че ще има трепет в сърцето, когато след неопределено време, се видите.. случайно..... и спомените ще възкръснат. И ще останат спомени. Просто спомени, които с понякога ти раздират душата и нанасят рани..

Може пък и да е така..
---------

Васил Найденов-Синева

Ти отмина, ти отимина, ти отмина.....
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква,ах каква синева сме забравили
някога тука.
Синева,синева...