на път за вкъщи

Возя си се днес във автобуса, седнала срещу всички. Едни такива сиви, уморени лица, без емоции по тях. Разнесе се аромат на мандаринки. Стана ми уютно. Отпуснах се в мислите си, потънах надълбоко. Песента, която звучеше от радиото ми напомни за часовете прекарани с Анито. Как се забавлявахме по нашия си небрежен, смешен начин. А сега нямаме време даже да се видим за минути. Оказва се, че качествените неща, колкото повече престояват, толова по-хубави стават. И обратното: лошото в свремето се разлага и изчезва. Със спомените е така, с болката, с чувствата...